„Една книга, в която преминаването през „реката на своя страх“ се оказва сродяване със света, в която се настоява „не изземай правото / на камъка / да оправдае съществуването си“, а и „не пришивай чувствителността / като аргумент / срещу критичното мислене“. Да, това е „Хроники на сходствата“ от Зорница Иванова. Не – това са само името първия цикъл в книгата и няколко стиха от две от стихотворенията в него. А после „Самотата / расте над собственото си определение, / храни се със зрителя, / който се е осмелил да я познае.“, защото – може би – „желанието е прекроило своята същност“. И да, това са само късчета от следващите две стихотворения. В една книга. В тази книга, в която сходствата очертават релефа на различията, но не за да го превърнат в непреодолим склон, а за да потърсят мярата на неговото смирение. Чрез думи, които „пускат корени между сърцето и ребрата“ в свят в който „Целият имагинерен баланс на човечеството / се разлюлява под топлия тласък на дъха, / шепнещ в ушната ти мида, / ,,какво ако‘‘. Вече знаете защо тази книга трябва да бъде прочетена и обичана, нали?“ — Валентин Дишев
„Поздравявам Зорница за хирургическата точност на думите, за смелото описване на страха, за вживяването в желанието, за четенето на общата тишина, за обелването на слоевете на сърцето. Нека кратката светлина на тази стихосбирка стигне до повече читатели.“ — Катерина Стойкова
„Поразителната нежност на тези стихове оставя топли отпечатъци, напомня ни че “не сме събитие, а само кратка светлина”. Разтваряйки страниците й отваряме прозорци към различни сезони, състояния, времена. Гледаме как между редовете им плавно, постепенно и завладяващо расте тишина. И тази тишина ни обгръща като лепенка върху драскотина. Това е лековита и мъдра поезия.“ — Вангел Имреоров
„Една книга, в която преминаването през „реката на своя страх“ се оказва сродяване със света, в която се настоява „не изземай правото / на камъка / да оправдае съществуването си“, а и „не пришивай чувствителността / като аргумент / срещу критичното мислене“. Да, това е „Хроники на сходствата“ от Зорница Иванова. Не – това са само името първия цикъл в книгата и няколко стиха от две от стихотворенията в него. А после „Самотата / расте над собственото си определение, / храни се със зрителя, / който се е осмелил да я познае.“, защото – може би – „желанието е прекроило своята същност“. И да, това са само късчета от следващите две стихотворения. В една книга. В тази книга, в която сходствата очертават релефа на различията, но не за да го превърнат в непреодолим склон, а за да потърсят мярата на неговото смирение. Чрез думи, които „пускат корени между сърцето и ребрата“ в свят в който „Целият имагинерен баланс на човечеството / се разлюлява под топлия тласък на дъха, / шепнещ в ушната ти мида, / ,,какво ако‘‘. Вече знаете защо тази книга трябва да бъде прочетена и обичана, нали?“ — Валентин Дишев
„Поздравявам Зорница за хирургическата точност на думите, за смелото описване на страха, за вживяването в желанието, за четенето на общата тишина, за обелването на слоевете на сърцето. Нека кратката светлина на тази стихосбирка стигне до повече читатели.“ — Катерина Стойкова
„Поразителната нежност на тези стихове оставя топли отпечатъци, напомня ни че “не сме събитие, а само кратка светлина”. Разтваряйки страниците й отваряме прозорци към различни сезони, състояния, времена. Гледаме как между редовете им плавно, постепенно и завладяващо расте тишина. И тази тишина ни обгръща като лепенка върху драскотина. Това е лековита и мъдра поезия.“ — Вангел Имреоров