Поезията има странен начин да разграфява времето – някак го огъва, докато се превръща в синоним на безсъние. Не съвсем буквално, но и… съвсем буквално понякога. Особено над нощното кафе, когато светът отвън притихва, но виковете на съвестта, разочарованието, радостта, спомена и прошката отекват още по-ясно.
„Нощно кафе“ на Антония Антонова е домът на тези викове. Овладени, художествено изваяни, но с ритъм, който „диша“ през цялата книга. Ако този ритъм не беше истински, щеше да бъде преднамерен, скучен, досаден. Но не е. Това е единственото възможно поетично дишане на Антония – ритъм, който те повлича и сякаш ти прошепва:
👉 „Аз така преработвам болката, даже си я тактувам.“
И ти, читателю, започваш да тактуваш с нея. Превеждаш през този ритъм собствения си живот, равносметките и очакванията си. Всъщност, така действа истинската Поезия. Само белият лист може да понесе такава честност – онази, която „Нощно кафе“ поднася без страх, без маски, без фалшиви украси.
📖 Антония Антонова те води по улиците на осиротели български къщи, но и те завръща в уюта на домашната закуска. 📖 Прощава от твое име на любовта, която не е издържала на делника, но е съхранила нежност за тези, които заслужават обичане. 📖 Запраща те в среща с просяк и босо дете, но и те инжектира с надеждата, че още не сме озверели докрай.
💛 „Нощно кафе“ е книга с характер. Тя не просто говори, тя тежи – защото думите в нея носят живота такъв, какъвто е.
🔥 Твоят празник, скъпи читателю, предстои! Направи си едно, две, три нощни кафета и се потопи в тази поезия. Да, тя е инфарктна, на синкопи, но лекува безразличие и примиреност.
Поезията има странен начин да разграфява времето – някак го огъва, докато се превръща в синоним на безсъние. Не съвсем буквално, но и… съвсем буквално понякога. Особено над нощното кафе, когато светът отвън притихва, но виковете на съвестта, разочарованието, радостта, спомена и прошката отекват още по-ясно.
„Нощно кафе“ на Антония Антонова е домът на тези викове. Овладени, художествено изваяни, но с ритъм, който „диша“ през цялата книга. Ако този ритъм не беше истински, щеше да бъде преднамерен, скучен, досаден. Но не е. Това е единственото възможно поетично дишане на Антония – ритъм, който те повлича и сякаш ти прошепва:
👉 „Аз така преработвам болката, даже си я тактувам.“
И ти, читателю, започваш да тактуваш с нея. Превеждаш през този ритъм собствения си живот, равносметките и очакванията си. Всъщност, така действа истинската Поезия. Само белият лист може да понесе такава честност – онази, която „Нощно кафе“ поднася без страх, без маски, без фалшиви украси.
📖 Антония Антонова те води по улиците на осиротели български къщи, но и те завръща в уюта на домашната закуска. 📖 Прощава от твое име на любовта, която не е издържала на делника, но е съхранила нежност за тези, които заслужават обичане. 📖 Запраща те в среща с просяк и босо дете, но и те инжектира с надеждата, че още не сме озверели докрай.
💛 „Нощно кафе“ е книга с характер. Тя не просто говори, тя тежи – защото думите в нея носят живота такъв, какъвто е.
🔥 Твоят празник, скъпи читателю, предстои! Направи си едно, две, три нощни кафета и се потопи в тази поезия. Да, тя е инфарктна, на синкопи, но лекува безразличие и примиреност.