„Град без град, приказка без приказка, ние, където няма никого. Стихотворенията [на Н. П.] говорят за възможните светове, чието съществуване смътно ни плаши и вълнува, често на ръба между сън и будуване, между мечта и спомен, между детство и младост, между вечер и нощ.” - Албена Тодорова
„Стиховете в новата книга на Никола Петров се разгръщат бавно в светлината на есенното свечеряване или в мрака на нощта. Те се страхуват от пролетта и деня, от илюзиите за нов живот и яснота. В тях често става дума за житейски избори, които в края на краищата се оказват без значение, защото всеки избира само онова, което може да избере. Затова присъдите над другите, а и над себе си са неуместни. А и кои са другите, и кои сме ние, щом всеки от нас има толкова много имена и лица, които сменя и разменя приживе, за да останем все същите. Въпреки тази иронична и меланхолична мъдрост, която сякаш доминира в стиховете, неироничният копнеж по истински другото също звучи в тях. Понякога това е копнеж по катастрофа, желание да се удариш в някого. Защото за поета е по-лесно да влезе в съня, дори в смъртта на другите, отколкото в живота им. И не защото другите са жестоки, себични и лицемерни, а просто защото думите, значенията и нещата никога не са на мястото си. От това разминаване се ражда всяка поезия и ни отнема невинността.” - Кирил Василев
„Град без град, приказка без приказка, ние, където няма никого. Стихотворенията [на Н. П.] говорят за възможните светове, чието съществуване смътно ни плаши и вълнува, често на ръба между сън и будуване, между мечта и спомен, между детство и младост, между вечер и нощ.” - Албена Тодорова
„Стиховете в новата книга на Никола Петров се разгръщат бавно в светлината на есенното свечеряване или в мрака на нощта. Те се страхуват от пролетта и деня, от илюзиите за нов живот и яснота. В тях често става дума за житейски избори, които в края на краищата се оказват без значение, защото всеки избира само онова, което може да избере. Затова присъдите над другите, а и над себе си са неуместни. А и кои са другите, и кои сме ние, щом всеки от нас има толкова много имена и лица, които сменя и разменя приживе, за да останем все същите. Въпреки тази иронична и меланхолична мъдрост, която сякаш доминира в стиховете, неироничният копнеж по истински другото също звучи в тях. Понякога това е копнеж по катастрофа, желание да се удариш в някого. Защото за поета е по-лесно да влезе в съня, дори в смъртта на другите, отколкото в живота им. И не защото другите са жестоки, себични и лицемерни, а просто защото думите, значенията и нещата никога не са на мястото си. От това разминаване се ражда всяка поезия и ни отнема невинността.” - Кирил Василев